пред всичките зловещи новини
за гладове, мизерства, смърт, убивания,
за нови завоевателни войни.
Така далечно всичко ни се струва:
умират хора, нрави, светове;
природата смутена се сбогува,
да я сменят злокобни богове.
Деца се свличат; на прощаване
около им черни гарвани летят.
Но твърди сме, не се смущаваме
пред тази картина за пореден път;
навикваме на сцени кръвожадни,
и само интересът чист ни води
да съжаляваме за смъртниците гладни.
Нали сме ние великите народи?
Нали се борехме за мир и свобода?
А днес използваме ги просто като думи;
народи мрат, въвлечени в война,
а кожите ни от дебели гуми
пропускат само тежката измама,
че всичко туй е, видиш, за добро;
за нашето добро, то друго няма.
И, тъй като римува се с сребро,
да можем да се тъпчем до полуда,
да дебелеем в лоени постели,
да вярваме, че ходим подир Буда,
догде гуляем в празнични недели;
да гоним самолети в надпревара
кой пръв турист ще стигне до Париж,
догде си шушнем, да не ни заварят:
“Животът ни от друг зависи. Виж,
ако сме всички мирни и покорни,
без да се хвърляме в конфликти спорни,
макар да бием малко на придворни,
то в службите ни отговорни
ще ни дарят с това и онова,
и после с други там неща.
Какво да мисля? Гледай как снова!
Не говори за чужда нищета!”.
И в приказки такива, прозаични,
забравяме и, в блудкавия грях
да гоним интересите си лични,
от просяка на входа ни е страх,
от бедният умиращ ни е страх,
от жалкия затворник ни е страх,
от гладното детенце ни е страх
и общо нямаме със тях.
Додето най-накрая не съзнаем
колко животи в сънища убиваме,
за колко чужди сънища нехаем.
Заспиваме, опасно е, заспиваме.
Христо Хаджитанев
Толкова е странно: нижат се годините,
но споменът за тебе все храна ми дава;
ах, как опитвам се да го подмина,
да го захвърля в тъмната забрава!
Когато към клавишите посягам
и иска ми се да напиша стих,
се сещам – даже ми дотяга –
аз колко стихове ти посветих.
И колко пъти дадох ти душата си,
поднесена на листове хартия,
и как свободно влезе в самотата ми,
а днес следите искам да измия!
И подир тебе в колко други дирех
частиците от вдъхновение,
и пред екраните трептящи спирах,
но не излизаше стихотворение!
И в колко нощи беше във леглото ми
или до мен на мекия диван,
и въздуха бе пълен с твойте атоми,
че щом си спомням, ме полазва срам!
Вече разбрах: това ми е съдбата.
Не искам я, но във врата ми диша:
ти винаги ще бъдеш зад вратата,
аз винаги за теб ще пиша.Христо Хаджитанев
мигът дойде за предвидимия финал
и гостенката чука, първоначално чука,
ала при мен ще влезе, дори да съм заспал.
Последните минути отекват във тревога,
за равносметки трескави като че ли стигат,
и ето че сега обръщам се към Бога,
а от дълбоко спомени в сърцето се надигат.
И образ майчин идва, сред грижите забравен,
и бащинска ръка докосва мой’то рамо,
и в сълзи най-накрая гласът ми е сподавен,
от всички сетива ушите чувстват само.
Годините зад мене побират се в минута,
след младостта те идват по-скоро на периоди,
накрая вече чувам душата си нечута,
но ясно е – тоз разговор не ще се дълго води.
След малко тишината над всичко се разстила,
вратичката изскърцва, отваря се пролука.
Последен дъх в устата, последна жива сила.
Това е, стари друже, точката е тука.
Христо Хаджитанев
излизат рядко от езика вън.
Да преведеш на думите редът
нима е лесно, както е насън?
Дали ще се загубят после чувствата,
дали са изразите майсторски подбрани,
дали са в правилата на изкуството,
дали ще бъдат правилно разбрани?
Когато проза има, как да е:
все някак си ще бъде нагласена,
но в стиховете няма накъде:
щом са от Дунава, не са от Сена.
Щом е Балкана, нямат място Алпите;
щом е Марица, няма да е По,
щом наши са, не са на други жалбите.
Изкуството – такова си то.
Но в туй е красотата на играта:
на стиховете чудесата, ето,
макар да стигат трудно до главата,
за миг един достигат до сърцето.
Христо Хаджитанев
в тия дни мъчи тоя мъчен живот,
и влачим телата си, като пещи горещи,
и плуваме в мазна и лепкава пот.
И всичко се гърчи в това напрежение,
а лъчите по-силни, по-ярки, по-нови;
спряло е всяко и най-мимолетно движение
на въздуха от дни подменен със отрови.
Пукат се улици, булеварди, паважи,
по които стъпва нестинарският крак;
и отвсякъде лъха на водни миражи,
а дъждецът той дълго не ни дава знак.
Главата ми тежка е като хвана в клещи,
тоест пълна със болки и празна от мнения;
прозорците – парник, оптически лещи.
Е, как да ми дойде за стих вдъхновение?
Христо Хаджитанев
където пак ще бъде мрак,
по улиците пак ще вее жал
и същи хора ще бъдат пак.
И кестените пак ще зеленеят,
и паркът ще е мръсен пак,
и пак пияните ще пеят
на спирката за пернишкия влак.
И църквата ще видиш пак такава,
каквато си я спомняш досега,
и пак отзад в зелената морава
ще има насип мръсотия и стъкла.
От интерната с тъжните деца,
сред мириса на гниещо животно,
ще гледат пак познатите лица,
и пак ще се почувстваш там самотно.
И всичко ще е там, както преди,
и блокът ми, и моята врата,
звънецът, който ще предупреди,
че ти на прага си и чакаш във нощта.
Но вътре ще отекне празен звън,
самотен като слънчев лъч през зима,
и дълго ще ме чакаш ти отвън,
но мене вече няма да ме има.
Христо Хаджитанев
празни улици, пустинни колонади,
и лишени от живот площади,
и водата само пустошта намира.
Към навесите тичат закъснелите;
във входовете приказки кипят,
във домовете за пореден път
се крият влюбените под постелите.
Самотните таксита по обяд
със двама-трима мокри чужденци;
и водната игра плете венци
над покриви в замръкналия град.
Прозорците, обливани безспир,
от качествата си развеселени,
показват вън пейзажи разкривени
на хората, засмени в холски мир.
Колите, ококорени в тъмата,
на празни светофари кротко чакат,
и зъбите им в ритъм тракат,
догде се готвят за далечината.
Разбрал, че в тоя ден нескромен
градът е като в дар за него само,
странник с фотоапарат на рамо,
разхожда се с чадъра си огромен.
Христо Хаджитанев
търся вечно красивия изказ,
и чрез думите искам
дори и за малко
да полетиш, да избягаш,
за миг в цветове
твоя свят да потъне
и дъхът да се спре,
твоите мисли да счупят затвора от страх,
стените им мигом да станат прах.
Всяко дума бленува да избягаш от тука,
без да търсиш значение, без да има поука,
да чуеш в мелодия; красотата от нея
да те вкара в екстаза, за който копнея.
На едно желание попаднал в плен:
да те видя без фона на днешния ден,
на кутията сива, на повторенията ,
да те зърна извън измеренията,
със душата оголена
и сърцето отворено.
Как ме кара да пиша
само този момент,
в който чувствам, че дишам,
че си вътре във мен,
че сега сме се влели в капка вечност и там
само чувствам, копнея, и нищо не знам.
Не зная живота си,
не зная какво съм,
на какво се превърнах не зная,
откъде ли съм тръгнал не зная
и просто
в тази вечност със теб и за тебе мечтая.
Енергия цялото тяло обхваща,
всяка болка за миг заличава,
и силно ръцете, и нежно, се хващат
и вече летим във забрава.
Над целия свят, над милиардите хора,
над всичко, което шуми и говори,
над всичко предсказуемо, познато,
на всичкото в безкрая, в тишината.
Където във стихия преродени,
от нищо няма да сме разделени.
Но когато стихът отново закуца
и думите идват с напрегната мисъл,
вече всичко е свършило,
кратко,
за миг…
И светът по-ужасен от всичко се връща.
Христо Хаджитанев
Наистина красив е залезът, когато
кълбото огън се загася във водите,
и ги залива с водопад от разтопено злато,
и в мрежа от игриви сенки ги оплита.
Но чудеса такива стават всеки ден,
а дните всъщност знаеш как минават;
защо тогава пак стоя пленен
пред всеки залез, който се повтаря?
Защо се възхищавам на лъчите,
отблясъците, тъмните петна,
и полетите птичи? Не отчитам,
че утре пак и все ще е така.
Тъй просто е: лъчите са косите,
отблясъците – твоя сладък глас,
петната тъмни – дните недопити,
а в птичи полети те търся аз.
Христо Хаджитанев
опиянен от силата космична
на тез простори, тази необятност,
на таз природа ничия и лична.
И идваш по-щастлив, и по-прекрасен,
а все по-сив и мрачен става фона
тук долу, във света ни безопасен,
опасан от страха на милиона.
Планинецо, недей да ме забравяш!
Търси ме още в множеството хора,
търси ме ти, защото не намирам
във мене сила с теб да се преборя!
Христо Хаджитанев
кръжат, незабелязани минават
и в сенките потайни се стопяват
в мъртвилото на делничния ден.
Десетки погледи и хиляди дихания,
загатнати едвам и в миг убити
от дневните ми мисли упорити
и жалките ми битови страдания.
Усмивки бегли, трепети неволни
в усилие да стигнат до сърцето
удавят се на мозъка в морето,
посред вълните прагматично-болни.
И всеки ден, със всяко мое ставане,
усещам, че готов съм за живота,
достигнал до порядъчната квота
на нужното душевно задушаване.
Христо Хаджитанев
когато бяхме в задимения локал
и бурята отмина, вече сита,
защо за теб живота бих си дал.
Не мога да ти кажа, не защото
не го усещам или пък не знам,
или под нервната зеница на окото
бушува всъщност неспокоен срам.
Не мога да ти кажа, не защото
ме спират мисли или страхове,
или под лъскавата риза със среброто
в сърцето ми се крият грехове.
Не мога да ти кажа, не защото
боязън някаква от думите ме свива,
или в убежището скришно под леглото
зловещи спомени отминали почиват.
Те, думите, са тъй безбожно малко,
когато с теб се скитам по паважа,
след бурята стихийна – всъщност жалка –
че как, кажи, да мога да ти кажа.
Христо Хаджитанев
