с един въпрос е само съзнанието заето:

как ти открил си във този мрамор хладен

най-топлите лъчи, достигащи сърцето? 

Оная нощ е жива, жива винаги:

не, нямаше море и песни в рима,

не беше плаж, не бяха летни мигове;

напротив даже – беше люта зима.

Не беше поглед – вече се познавахме,

не бе романтика под свода на небето,

а от студа до парното се сгрявахме

и после седнахме на канапето.

Не бе поле напролет, от лъчи обляно,

не беше шепотът на някоя лагуна:

ръката сложи върху моето коляно,

погали ме едва и ме целуна.

Едвам си спомням бурните лета,

забравям за страстта си дива,

по снимки за моретата чета,

ала оная нощ остава вечно жива.

Хаджитанев

една влюбена двойка целува се тихо на плажа,

отронват се нежно в смъртта си кафявите листи.

И някакъв там самотник безпътен

въздиша по своите стари любови,

пияница весел със поглед размътен

пее своята песен сред белите сови.

И всичко е спокойно, и странно и хубаво –

няма ги звуците на ужасния ден,

и този пейзаж на нощта и на плажа

описвам го просто, за да остане във мен.

Хаджитанев