Оная нощ е жива, жива винаги:

не, нямаше море и песни в рима,

не беше плаж, не бяха летни мигове;

напротив даже – беше люта зима.

Не беше поглед – вече се познавахме,

не бе романтика под свода на небето,

а от студа до парното се сгрявахме

и после седнахме на канапето.

Не бе поле напролет, от лъчи обляно,

не беше шепотът на някоя лагуна:

ръката сложи върху моето коляно,

погали ме едва и ме целуна.

Едвам си спомням бурните лета,

забравям за страстта си дива,

по снимки за моретата чета,

ала оная нощ остава вечно жива.

Хаджитанев