Постинг
11.07.2010 18:51 -
По-ужасен се връща
Автор: hadjitanev
Категория: Изкуство
Прочетен: 549 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 12.07.2010 00:31
Прочетен: 549 Коментари: 1 Гласове:
1
Последна промяна: 12.07.2010 00:31
С думите чувства описвам,
търся вечно красивия изказ,
и чрез думите искам
дори и за малко
да полетиш, да избягаш,
за миг в цветове
твоя свят да потъне
и дъхът да се спре,
твоите мисли да счупят затвора от страх,
стените им мигом да станат прах.
Всяко дума бленува да избягаш от тука,
без да търсиш значение, без да има поука,
да чуеш в мелодия; красотата от нея
да те вкара в екстаза, за който копнея.
На едно желание попаднал в плен:
да те видя без фона на днешния ден,
на кутията сива, на повторенията ,
да те зърна извън измеренията,
със душата оголена
и сърцето отворено.
Как ме кара да пиша
само този момент,
в който чувствам, че дишам,
че си вътре във мен,
че сега сме се влели в капка вечност и там
само чувствам, копнея, и нищо не знам.
Не зная живота си,
не зная какво съм,
на какво се превърнах не зная,
откъде ли съм тръгнал не зная
и просто
в тази вечност със теб и за тебе мечтая.
Енергия цялото тяло обхваща,
всяка болка за миг заличава,
и силно ръцете, и нежно, се хващат
и вече летим във забрава.
Над целия свят, над милиардите хора,
над всичко, което шуми и говори,
над всичко предсказуемо, познато,
на всичкото в безкрая, в тишината.
Където във стихия преродени,
от нищо няма да сме разделени.
Но когато стихът отново закуца
и думите идват с напрегната мисъл,
вече всичко е свършило,
кратко,
за миг…
И светът по-ужасен от всичко се връща.
Христо Хаджитанев
търся вечно красивия изказ,
и чрез думите искам
дори и за малко
да полетиш, да избягаш,
за миг в цветове
твоя свят да потъне
и дъхът да се спре,
твоите мисли да счупят затвора от страх,
стените им мигом да станат прах.
Всяко дума бленува да избягаш от тука,
без да търсиш значение, без да има поука,
да чуеш в мелодия; красотата от нея
да те вкара в екстаза, за който копнея.
На едно желание попаднал в плен:
да те видя без фона на днешния ден,
на кутията сива, на повторенията ,
да те зърна извън измеренията,
със душата оголена
и сърцето отворено.
Как ме кара да пиша
само този момент,
в който чувствам, че дишам,
че си вътре във мен,
че сега сме се влели в капка вечност и там
само чувствам, копнея, и нищо не знам.
Не зная живота си,
не зная какво съм,
на какво се превърнах не зная,
откъде ли съм тръгнал не зная
и просто
в тази вечност със теб и за тебе мечтая.
Енергия цялото тяло обхваща,
всяка болка за миг заличава,
и силно ръцете, и нежно, се хващат
и вече летим във забрава.
Над целия свят, над милиардите хора,
над всичко, което шуми и говори,
над всичко предсказуемо, познато,
на всичкото в безкрая, в тишината.
Където във стихия преродени,
от нищо няма да сме разделени.
Но когато стихът отново закуца
и думите идват с напрегната мисъл,
вече всичко е свършило,
кратко,
за миг…
И светът по-ужасен от всичко се връща.
Христо Хаджитанев
Търсене
За този блог
Гласове: 19
