пред всичките зловещи новини

за гладове, мизерства, смърт, убивания,

за нови завоевателни войни.

Така далечно всичко ни се струва:

умират хора, нрави, светове;

природата смутена се сбогува,

да я сменят злокобни богове.

Деца се свличат; на прощаване

около им черни гарвани летят.

Но твърди сме, не се смущаваме

пред тази картина за пореден път;

навикваме на сцени кръвожадни,

и само интересът чист ни води

да съжаляваме за смъртниците гладни.

Нали сме ние великите народи?

Нали се борехме за мир и свобода?

А днес използваме ги просто като думи;

народи мрат, въвлечени в война,

а кожите ни от дебели гуми

пропускат само тежката измама,

че всичко туй е, видиш, за добро;

за нашето добро, то друго няма.

И, тъй като римува се с сребро,

да можем да се тъпчем до полуда,

да дебелеем в лоени постели,

да вярваме, че ходим подир Буда,

догде гуляем в празнични недели;

да гоним самолети в надпревара

кой пръв турист ще стигне до Париж,

догде си шушнем, да не ни заварят:

“Животът ни от друг зависи. Виж,

ако сме всички мирни и покорни,

без да се хвърляме в конфликти спорни,

макар да бием малко на придворни,

то в службите ни отговорни

ще ни дарят с това и онова,

и после с други там неща.

Какво да мисля? Гледай как снова!

Не говори за чужда нищета!”.

И в приказки такива, прозаични,

забравяме и, в блудкавия грях

да гоним интересите си лични,

от просяка на входа ни е страх,

от бедният умиращ ни е страх,

от жалкия затворник ни е страх,

от гладното детенце ни е страх

и общо нямаме със тях.

Додето най-накрая не съзнаем

колко животи в сънища убиваме,

за колко чужди сънища нехаем.

Заспиваме, опасно е, заспиваме.

Христо Хаджитанев