За един-единствен отговор съм безнадеждно жаден,
с един въпрос е само съзнанието заето:
как ти открил си във този мрамор хладен
най-топлите лъчи, достигащи сърцето?
Оная нощ е жива, жива винаги:
не, нямаше море и песни в рима,
не беше плаж, не бяха летни мигове;
напротив даже – беше люта зима.
Не беше поглед – вече се познавахме,
не бе романтика под свода на небето,
а от студа до парното се сгрявахме
и после седнахме на канапето.
Не бе поле напролет, от лъчи обляно,
не беше шепотът на някоя лагуна:
ръката сложи върху моето коляно,
погали ме едва и ме целуна.
Едвам си спомням бурните лета,
забравям за страстта си дива,
по снимки за моретата чета,
ала оная нощ остава вечно жива.
Хаджитанев
Нощта е заспала и спи покрай нея пейзажа,
морето едвам се обажда, потънало в мисли,
една влюбена двойка целува се тихо на плажа,
отронват се нежно в смъртта си кафявите листи.
И някакъв там самотник безпътен
въздиша по своите стари любови,
пияница весел със поглед размътен
пее своята песен сред белите сови.
И всичко е спокойно, и странно и хубаво –
няма ги звуците на ужасния ден,
и този пейзаж на нощта и на плажа
описвам го просто, за да остане във мен.
Хаджитанев